Роля, инструменти и функции на централната банка
Въведение
В основата на банковата система на всяка страна стои централната емисионна банка, който се нарича още “банка на банките”.
Исторически централните банки са се обособили постепенно сред множеството други банки благодарение на специфичната си дейност, свързана с емитирането на банкноти.
Поради тази причина както по-рано, така и сега централните банки се наричат още и емисионни.
Междувременно техните функции значително се разшириха и освен с емисия на банкноти централните банки се занимават и с много други важни финансови, кредитни и други операции, както и с отговорни регулиращи дейности от името на държавата.
Ето защо в много страни централните банки са държавни или полудържавни институти. Това развитие е свързано със започналата още преди Втората световна война процес на одържавяване на централните банки.
През 1938 г. е била одържавена например банката на Канада, 1939 г. германската Райхсбанк, 1942 г. – японската банка, 1946 г. – английската и френската.
Пример за частна централна банка е централната банка на САЩ, която се нарича Федерална резервна система (Федерален резерв) и включва над 5500 банки участнички.
Управлението обаче е съсредоточено във пет-шест банки, измежду които са “Рокфелербанк” и “Ротшилдбанк”.
Фактът, че повечето банки са държавни, не означава, че влиянието на правителствата върху дейността на централните банки е неограничено.
В някои страни то е доста силно подчертано, в други незначително.
Най-общо позицията на централните банки е двойствена. От една страна тя си сътрудничи със съответното правителство по важни икономически проблеми и в редица случай по някой от тях изразява позициите на управляващата власт, но от друга страна, по други, предимно тактически въпроси тя може да има принципно противоположни схващания.
По правило, независимо дали са държавни или не, централните банки са юридически самостоятелни и не са подчинени на съответното правителство.
В повечето развити държави съществуват закони за банките, в т.ч. и закон за централната банка, който гарантира нейната независимост.
Политиката на централните банки е подчинена както на различните монополистични обединения и групировки, така и на различните отраслови съюзи, на профсъюзите и др.
Тук се разкриват множество противоречия, а понякога и взаимноизключващи се цели, интереси и т.н.
Тази противоречивост е известна като “магическият четириъгълник”, включващ икономически растеж, заетостта, паричната стабилност и състоянието на платежния баланс.
Инструменти на централните банки
За целите на финансовото регулиране централните банки разполагат с редица инструменти, по-важните от които са:
- правото на банкова емисия;
- дисконтна (реесконтна) политика;
- политика на открит пазар;
- политика на минимални задължителни резерви;
- политика на парични вложения.
Единственото право за банкнотно емисия в днешно време е предоставено на централните емисионни банки. Те са източник на ликвидни средства от последна инстанция в рамките на държавата.
В повечето страни националните банкови закони не предвиждат горна граница за банкнотната емисия. По такъв начин от самите закони произтичат предпоставки за инфлационно парично обръщение.
Характерът на банкнотите в процеса на развитие на паричните отношения се променял през годините. При златната парична система банкнотите са били свързани със златото и са били задължително обменяни срещу него.
Сега те са откъснати от златото, не се обменят за него, нямат златно покритие, нямат и златен паритет. Сега те са обвързани с кредитно-търговският оборот в страните и са продукт на менителничното обръщение.
Това определя и тяхното количество, необходимо за паричното и стоково обръщение. При известни условия обаче те могат да се емитират волунтаристично, без съобразяване с реалните нужди на стопанството, и в този случай банкнотното емисия има инфлационен характер.
Така централните банки единствени имат привилегията да емитират колкото им са нужни парични знаци и в сравнение с другите стопански субекти – предприятия, организации, частни лица и банки, те не изпитват парични проблеми.
Най-старият и класически инструмент на централната банка е дисконтната или лихвената политика.
Под дисконтна политика се разбира създаването на условия от централните банки за изкупуване на менителници и отпускане на кредити.
В днешно време сконтирането на трати не играе вече решаваща роля в създаването на парични средства и кредитното обслужване на различните отрасли на икономиката.
Търговските банки предявяват трати за реесконтиране от централаната банка тогава, когато другите им възможности за финансиране са изчерпани.
Въпреки това всички централни банки се стремят да оказват влияние върху снабдяването на националното стопанство с пари, чрез изменение на сконтовите и лихвените проценти.
Политиката на промяна на сконтовите проценти се допълва и с изискванията за качество на тратите, както и установяване на контингенти за реесконтиране.
Тези контингенти лимитират не само сумата, но и отрасловата и географската насоченост на тратите.
Така например централната банка може да сконтира експортни трати с предпочитание, ако правителството желае, да насърчава експорта, или пък временно да изключи трати от отрасъла на строителството, ако реши да го ограничава.
По този начин реесконтната политика има не само количествен, но и качествен ефект.
Политиката на открития пазар е друг инструмент в арсенала на типичната централна банка.
На практика това означава покупко-продажбата на ценни книжа от централните банки с цел оказване на влияние върху паричния и кредитния пазар.
Основната задача на тази политика е чрез предлагане или търсене на ценни книжа да бъде възбудена съответна реакция от търговските банки.
Тази политика има по-директен и по-бързо действащ ефект в сравнение с дисконтната политика.
Централната банка постига това чрез предоставянето на по-благоприятни от обичайните пазарни условия, като например по изгоден курс на търсене и предлагане на ценни книжа, по-благоприятни лихвени проценти от пазарните и т.н. обратният резултат се постига чрез създаване на по-неблагоприятни условия от пазарните.
Така например в условията на благоприятна стопанска конюнктура, свързана с висока делова активност, с разкриването на нови производства и нови работни места, с оглед подтискането на по-нататъшната активност на банките и фирмите, централната банка ограничава кредита, като продава на търговските банки свои ценни книжа по-благоприятен курс и по-този начин изземва част от паричните ресурси на банките.
Във време на криза или застой централната банка увеличава възможностите на стопанските субекти да получават кредит, като търговските банки продават своите ценни книжа на централните банки при по-благоприятни условия.
По този начин към централните банки се насочват или от тях се отклоняват парични средства, които иначе биха могли да бъдат предоставени под формата на кредити на стопанството и на населението.
С този инструмент се създават възможности за промяна на ликвидността на банките, т.е. влияе се върху количеството на техните парични ресурси, както и върху лихвените условия.
При осъществяването на операциите на открит пазар централните банки използват различни ценни книжа или ефекти, като съкровищни менителници, държавни съкровищни бонове, съкровищни сертификати, акции, облигации и т.н.
В крайна сметка, търговските банки имат сметка да изкупуват държавни, правителствени и банкови ценни книжа, ако търсенето на кредити от стопанството и населението е ниско.
При това положение търговските банки се стремят да вложат по-доходно и по-изгодно своите парични средства при централната банка, която създава и необходимите за това предпоставки.
Обратно, ако търсенето на кредити се увеличава, централната банка изкупува отново своите ценни книжа по благоприятен курс и снабдява търговските банки с необходимите им допълнителни парични средства.
Друг инструмент, използван широко от централните банки, е политиката на задължителните минимални резерви.
Под минимални резерви се разбират средствата на търговските банки, които те държат по специални сметки при централните банки.
Размерът на тези резерви се определя със закон и се фиксира обикновено като процент към количеството пари, намиращи се по всички влогове на търговските банки.
Чрез този процент централните банки могат да влияят върху обема на кредита в страната, тъй като между размера на минималните резерви, държани от търговските банки при централните банки, и обема на кредитите, отпускани от търговските банки на стопанските предприятия и фирми, както и на населението, има пряка връзка.
Последният инструмент, използван от централната банка, който ще разгледам, е политика на парични вложения.
Централната банка използва този инструмент на основата на отделяни от държавния бюджет средства за инвестиране в различни отрасли и производства.
Те имат насърчителен или ограничителен характер зависимост от това как се предоставят и разпределят.
Всички посочени по-горе средства и действия на централните банки могат да имат още по-голям ефект, ако се прилагат комплексно и в комбинация с редица други регулационни мерки на държавата, като данъчно облагане, валутно курсова политика и т.н.
Основни функции на централните банки
Също така, именно въз основа на разгледаните по-горе инструменти, използвани от централните банки за осъществяване на тяхната дейност, се формират и основните функции, които са присъщи на една централна банка, а те са:
- да съдейства за поддържане на стабилността на националната валута, да подпомага внедряването и функционирането на ефективна платежна система;
- ЦБ притежава изключителното право да емитира местни монети и банкноти;
- да регулира и да осъществява надзор над търговките банки в страната с оглед осигуряването на стабилността на банковата система и протекция на интересите на депозиторите;
- да управлява валутните резерви на страната като осигурява сигурност, ликвидност и доходност.
Освен тези основни функции, централните банки извършват също така всички разплащания, свързани с държавните приходи и разходи.
Държавата съхранява свободните бюджетни средства по сметки в централната банка.
По тях постъпват средствата от данъци, мита, акцизи, отчисления и др. и от тях се осъществяват плащанията за различни държавни нужди.
По този начин централната банка изпълнява функция на своеобразен касиер на държавата.
Централната банка също така обикновено организира и реализира емисията и разплащанията по държавните заеми, а също така кредитира държавните разходи в случаите, когато приходите не осигуряват покритие на насрещните бюджетни разходи.
Когато кредитирането на дефицитите на държавния бюджет е продължително или хронично явление, то се извършва обикновено за сметка на допълнителна емисия на книжни пари и става източник на инфлация в страната.
Централната банка е също и орган, чрез който се провежда и държавната валутна политика.
Тази функция на централната банка се изразява в издаване на различни нормативни документи, регулиращи международните плащания в страната, вноса и износа на местна и чуждестранна валута, предписания и указания по реализирането на плащанията и кредитирането на външноикономическите отношения.
В централните банки се съхраняват обикновено златните и валутни резерви на страните, следи се за развитието на платежните баланси и се предприемат стъпки за тяхното уравновесяване.
Тя изпълнява и сериозни надзорни функции върху банковата система на съответната страна.
Нейните наредби и предписания са задължителни за всички финансови институции, действащи в страната, както и за физическите и юридически лица, боравещи с валута.
Заключение
В края можем да добавим, че със своите инструменти и изпълнявани функции централните банки играят ключова роля за управление на паричната политика в една страна, с което имат пряко въздействие върху стимулирането на търсенето и предлагането в нея, както и върху икономическия растеж на местната икономика.
Централните банки също участват активно от името на правителствата на страните в международните валутно-финансови и кредитни организации, като МВФ, МБВР, Банката за международни разплащания в Базел и др. и съдействат за провеждането на решенията на тези организации на територията на съответната страна, в която функционират.
Използвана литература:
- Даскалов, П., Масларов, Св., Външна търговия – техника на плащанията, В., 1992.
- Минасян, Г., Финансово програмиране, С., 2008.