Обща характеристика на съвременния консерватизъм. Основни направления на неоконсерватизма.
Общахарактеристика на съвременния консерватизъм
Консерватизмът, като общо понятие, изразява призив за съхраняване на традициите и опита от миналото.
Той е против реформите и съществените промени в живота.
Наименованието произлиза от френската дума „консерватьор“, означаваща пазител, образно казано – съхраняване на традициите от миналото.
Той се проявява във всички области на живота. В сферата на икономическата наука консерватизмът най-общо се представя като призив за връщането към идейно теоретическото наследство на класическата политикономия и възприемане на традиционните принципи на класическият капитализъм, т.е. господство на частната собственост върху средствата за производство и наемния труд и пазарно стопанство с ограничена или никаква намеса на държавата в икономическия живот.
Възраждането на консервативните идеи в икономическата област се извършва в по-широк мащаб след 70-те години на 20 век.
По това време учението на Кейнс започва да губи своето влияние, защото не може да предложи нови решения за преодоляване на появилите се глобални икономически кризи.
Сред голяма част от икономистите по това време се оформят нови течения, които отричат Кейнсианските възгледи за държавно регулиране на икономиката и призоват за връщане към старите икономически школи и приспособяването им към новите условия.
Тези течения се формират под общото название „неокласицизъм“. Те възприемат основните принципи на класическата политикономия, но ги приспособяват към новите условия, характерни за втората половина на 20 век, а именно високата концентрация на производството, господството на акционерния капитал, широкия размах на научно-техническия прогрес.
Неокласицизмът се развива основно в две направления: неоконсерватизъм и неолиберализъм.
Общото между двете е, че те приемат постановките на класическата политикономия за свободно пазарно стопанство, но се различават по някои аспекти на неговото функциониране.
Неоконсерватизмът е за последователно прилагане на принципите за свободно пазарно стопанство и неограничена конкуренция, а неолиберализмът допуска известно намесване на държавата при функционирането на пазарното стопанство и неговото социално ориентиране на пазара.
Неоконсервативното течение се е зароди отначало в САЩ, но намери широко разпространение през 80-те години на миналия век и в Англия и други западни държави.
Той е възприет като официална държавна политика от правителството на Рейгън в САЩ под името „рейгъномика“. В Англия от правителството на Тачър – „тачеризъм“.
Главното, което характеризира неоконсервативното икономическо течение е следното:
- пълно отричане на всякакво вмешателство на държавата в стопанския живот;
- дефиниране на свободния пазар като единствен регулатор, който осигурява ред в икономическата система;
- безприкословна частна собственост и свободна конкуренция;
- неоконсерватизмът се обявява против всякакви искания за социални реформи.
За него най-важната ценност е не социалната справедливост, а икономическата свобода. Тя се осигурява в условията на свободен пазар и частна стопанска дейност.
Най-известен представител на съвременното консервативно течение е Милтън Фридман. Той е професор в Чикагския университет и основател на Чикагската школа, която най-активно разработва идеите на неоконсерватизма.
Най-известното му произведение е „Свобода на избора“. Той обоснова защитата на свободното пазарно стопанство чрез сравняването на двата типа икономики – пазарната и командната.
Пазарната икономика е основана върху свободната конкуренция, а командната е основана върху централизираното планиране.
Като предимство на пазарното стопанство изтъква това, че то се основава на доброволен и взаимноизгоден обмен между свободни и икономически самостоятелни стопански субекти.
В своята дейност те се ръководят от личните интереси, което поражда стопанска активност и предприемчивост на индивидите, а оттук и икономическия прогрес на обществото.
При командната икономическа система хората действат като изпълнители на утвърдените от централните стопански органи решения.
При тази система хората се ръководят непосредствено не от личния интерес, а от общия интерес, изразяван от централния орган на стопанско управление.
Реализацията на личния интерес в тази икономика се явява следствие от реализацията на общия интерес.
Основни направления в неоконсерватизма
Идеите на неоконсерватизма са разработвани в три основни направления – школата на монетаризма, концепцията за икономиката и предлагането и теорията за рационалните очаквания.
От тях монетаризмът има най-голямо отношение към развитието на икономически теории за участието на парите в икономиката. По своя характер монетаризмът е неоконсервативно течение, представено от школата на монетаризма.
Неин виден представител е Милтън Фрийдмън. Най-общо монетаристите възпроизвеждат основни икономически идеи от класическата политикономия и по-специално постановките на Д. Рикардо относно количествената теория за парите.
Те разглеждат всички икономически явления през призмата на парично-кредитното обръщение. Според тях парите и паричното обръщение са главен механизъм за функционирането на пазарната икономика.
От своя страна представителите на монетаризма са обособени в няколко направления, три от които се най-важни: класически монетаризъм, глобален монетаризъм и концепцията за номиналния доход.
Представителите на класическия монетаризъм изследват главно проблемите за въздействието на измененията на паричната маса в обръщение върху състоянието на икономиката.
Те се придържат към традиционните принципи на класическата политикономия.
Привържениците на глобалния монетаризъм изследват зависимостта на паричното обръщение вътре в страната от промените, които настъпват в световната икономика и по-специално влиянието на чуждестранната валута върху националната.
Теория за рационалните очаквания – издигната е от американския икономист Дж. Мут. Според тази теория в условията на пазарна икономика стопанските субекти се ръководят от определени очаквания за резултатите от стопанската дейност.
Тези очаквания се основават на определен анализ на стопанското им развитие. Когато тези очаквания се основават на тенденциите от предишното развитие и отчитат само миналия опит се определят като адаптивни очаквания, т.е. приспособени са към досегашното развитие.
След 70-те години се издига идеята за тъй наречените рационални очаквания.
Тя предполага съобразяване не само с досегашното развитие, а очертаването и на бъдещето развитие, чрез разработването на съответните прогнози.
Тази концепция предполага използването на богата и достоверна информация за икономическите процеси.
Използвана литература:
- Статев, С., Илиев, П., “Макроикономика”, София, 2001.